BANP

начало

>

историята на Светлана

Казвам се Светлана Вълкова от град Добрич. Имам диагноза Нарколепсия с каталепсия от 23.03.2017 година, установена от екипа на Доц.д-р М.Миланова, д.м. към МБАЛ по Неврология и Психиатрия „Свети Наум“ град София. Бях изследвана и за Сънна апнея – не бе установена такава.

Въпреки късното диагностициране, най-ранните ми спомени са от 5-6 годишна възраст. Когато пътуваме с колата винаги съм си поспивала, през цялото време, както и след обяд или след вечеря – у дома, на гости, на пикник, на море, навсякъде. Предполагам за един родител е напълно нормално в тази възраст децата да поспиват, което прави установяването на проблем незабележим.
Реалното и по-осезаемо проявление се появи от 11 годишна възраст. В допълнение вече заспивах в класната стая и у дома докато учех.

И така години наред, на приливи и отливи, пикове и спадове. Пристъпите се влошаваха като честота и продължителност при наличието най-вече на топлинен фактор – през лятото, а през зимата у дома. Каталепсията бе в лека форма при смях и бавно и постепенно прогресираше, но преди пристъп винаги е била много внезапна и силно изразена, в рамките на 10-ина секунди, мускулното безсилие бе 100%-во. Рязко вариращите нива на жизнения тонус на тялото, хроничната умора, негативното отношение на околните, а и това към самия себе си, приливите на адреналин и раздразнение след придрямване по никое време, също са неприятен, но постоянен спътник.

Кошмарите през нощта придружени със „уникално“ сърцебиене и/или „замръзване“ от страх след пробуждане, се появиха на 33 години. Те прогресираха много по-бързо от другите симптоми.

Никога не съм имала пристъпи придружени с падане или някакви други последици, но многократно съм вървяла по улицата спейки, събуждам се в някакъв момент и се чудя къде съм.

Като ученичка си мислех, че не съм много „умна“, защото имах проблем с разказвателните предмети, но с времето разбрах, че отслабената памет е „бисквитка към кафенцето“. Въпреки това понастоящем твърдя, че този проблем е избирателен и индивидуален за всеки човек.

При диагностицирането ми бе изписан Модафинил/ аспендос 100 мг, 2х1. В опит да получа повече информация за заболяването от екипа в болницата разбрах, че очевидно могат да поставят диагноза, но само толкова. Не ги виня. Всъщност, съм им благодарна, защото установяването на проблема повлия положително на психиката ми и ми показа накъде да продължа. След като прочетох листовката със страничните ефекти и предвид сравнително леката форма на заболяването към онзи момент, взех решение да не приемам медикамента. Броени месеци преди това вече се бях срещнала очи в очи с Хомеопатията по друг повод, така че автоматично тръгнах в тази посока. В частност, ми бе приложена Иглотерапия, която е по-висшата й форма. Положителни резултати имаше още след първите три месеца и не само за Нарколепсията, а и за всички други „болежки“, които имах с времето, за част от които аз лично смятам, че са допълнителен подарък от болестта във времето.

От м.Август 2021 година, по повод постепенното качване на килограми, се обърнах към специалист по здравословно хранене. След редица изследвания и разговори, ми бе съставен индивидуален режим. Сега след седем месеца, все още не мога да повярвам, че корекцията в начина на хранене може да има такъв „вълшебен“ ефект. И като казвам това, имам предвид, същата тази храна, която ядях и преди това, нашата местна кухня, но систематизирана предвид нуждите ми и нейния състав. Имам пристъпи много рядко, много са леки и преди всичко вечер след храна, но ги предусещам и мога с малко движение или някакъв вид мозъчна дейност, да ги прескоча. През това време съм била само веднъж на иглотерапия, заради лека настинка. Енергичността, жизнеността, тонуса на целия организъм са феноменални. Няма мускулни спазми, няма ярост, гняв и най-вече сън по никое време. Заздравява се целия организъм и започва да работи като добре смазана машина, безотказно. Променя се самочувствието, себеусещането, социалността, изобщо цялото светоусещане.

В заключение искам да кажа, че на мен „това нещо“ ми отне много (най-вече от социална и психологическа гледна точка), но ми и даде много. На този етап от живота ми не съжалявам за нито един проспан момент. Нарколепсията ме научи да оцелявам въпреки нея, имам семейство, професия, която обичам и работа с огромно удоволствие, много, много хобита (в опит да намеря нещо, което да ме държи будна), имам приятели, много снимки (и винаги е уникално забавно, когато ги разглеждаме у дома, заедно), научи ме да не отвръщам поглед от хората с видими здравословни проблеми, а да общувам с тях открито и човечно, и ме научи да съм силна. Моят брат, който ми е и подкрепа, казва: „Проблемът не е в „тези“ хора, проблемът е в нас, които наричаме себе си „нормални“. Много е важно човек да гледа на себе си като на способно, полезно и пълноценно същество. Балансът е перфектен учител и идеална среда за живот. Едни могат едно, други – друго и т.н. Аз не познавам човек, който да няма недостатъци, просто повечето се прикриват добре и се самозалъгват, че са перфектни. Аз се крих много дълго, защото си мислех, че да си „различен“ не е добре. Да, ама не. Реших за себе си, че е време да спра да се самоизяждам и да разширя мирогледа си. Сага искам да съм различна. Стъпка по стъпка, вървя напред. Все пак трябва да се науча да пристъпвам, преди да започна да тичам. Различните са по-истински. Различните са по-силни.