
Аз съм Светлана Вълкова, живея в град Добрич. Искам да призная, че на мен „това нещо“ ми отне много – най-вече от социална и психологическа гледна точка, но и ми даде много. На този етап от живота ми не съжалявам за нито един проспан момент. Нарколепсията ме научи да оцелявам въпреки нея: имам семейство, професия, която обичам и работя с огромно удоволствие, както и много, много хобита заради опита да намеря нещо, което да ме държи будна, имам приятели, много снимки (и винаги е уникално забавно, когато ги разглеждаме у дома, заедно). Заболяването ми ме научи да не отвръщам поглед от хората с видими здравословни проблеми, а да общувам с тях открито и човечно. Нарколепсията ме научи да съм силна!
ДИАГНОЗАТА
ПЪРВИ СИМПТОМИ
Въпреки късното диагностициране, най-ранните ми спомени са от дете, още от 5-6 годишна възраст. Когато пътувахме с превозно средство винаги съм заспивала, спяла съм през цялото време, както и вечер след вечеря – у дома, на гости, на пикник, на море, навсякъде…
По-осезаемото проявление на заболяването се появи на 11 годишна възраст. Вече заспивах в класната стая и у дома докато учех.
И така – години наред, на приливи и отливи, пикове и спадове. Пристъпите се влошаваха като честота и продължителност при наличието най-вече на топлинен фактор – повече през лятото, а през зимата – предимно у дома. Катаплексията бе в лека форма, обичайно при емоции, като прогресираше бавно и постепенно. Преди пристъп обаче винаги е била внезапна и силно изразена, в рамките на 10 секунди мускулното безсилие бе на 100%. Липсата на жизненост, психическото раздразнение, придружено с гняв след придремване по никое време, също са много неприятен и постоянен спътник.
Кошмарите през нощта, придружени с „уникално“ сърцебиене и/или „замръзване“ от страх след пробуждане, се появиха, когато бях на 33 години. Те прогресираха много по-бързо от другите симптоми.
Никога не съм имала пристъпи, придружени с падане или някакви други последици, но многократно съм вървяла по улицата спейки, събуждам се в някакъв момент и се чудя къде съм.
Като ученичка си мислех, че не съм много „умна“, защото имах проблем с разказвателните предмети, но с времето разбрах, че отслабената памет е „бисквитка към кафенцето“. Понастоящем твърдя, че този проблем е избирателен и индивидуален.